Войната в Украйна превключи света към нова парадигма. Но конфликтът Израел–Иран я активира. Това е война, която няма да се води само с ракети, а с логистика, енергийна архитектура, информационен контрол и търговски сривове.
Ако Украйна беше въпросът „кой държи границите“, то тук е: „кой държи правилата“. И този въпрос не може да се реши с преговори, а само с нов баланс на страха и зависимостите.
Какво свързва Украйна и Близкия изток:
Разпад на старите баланси на възпиране. Русия наруши един от последните табута – анексия в Европа. Израел удари ядрени обекти на държава, подписала Договора за неразпространение (ДНЯО). И в двата случая реакцията на света беше невоенна, забавена и разделена.
Изместване от идеология към стратегия. При Украйна: подкрепа за „суверенитет“ срещу Русия. При Иран: колебание, защото ставаме свидетели на блокова ерозия – Саудитска Арабия, ОАЕ, Индия, дори Турция вече не следват автоматично Запада.
Фронтовете не са вече регионални.
Дрон, изстрелян в Йемен, може да наруши енергийната сигурност в Германия. Атака срещу завод в Донецк може да спре доставки на торове или зърно в Египет. Светът вече е толкова свързан, че всяка война е и икономическа.
Някой тества колко може да си позволи. Русия тества Запада с Украйна. Израел тества Иран, но и Китай, САЩ и арабския свят – докъде ще позволят ескалация. Иран отговаря, но с „ограничено въздържание“ – също тества граници. Това са паралелни експерименти със световната търпимост.
Затова не става дума за координирана ос, а за синхрон в логиката: „След като вече не вярваме в старите правила – нека видим какви нови можем да си наложим.“ И Русия, и Израел, и Иран действат по тази формула.
Какво следва: Ако никой не бъде спрян (в Украйна, в Газа, в Иран), следващият, който има какво да си вземе със сила – ще опита. Това не е съюз между агресори. Това е ера на индивидуален риск. Всеки сам решава какво може да си позволи. И никой не вярва, че системата ще го спре.
Украйна и Иран са свързани. Но не като войни, а като симптоми на една и съща епоха: пост-глобалният свят, в който сигурността не е обща, а частна, локална и условна.
Не, не съществува една централизирана глобална конспирация – и не защото елитите не биха искали такава, а защото светът вече е твърде фрагментиран, неуправляем и пълен с конфликтни интереси, за да позволи една-единствена воля да го диктува.
Ако трябва да говорим реалистично: САЩ вече не могат да управляват света сами. Те все още имат най-голямата армия, но не могат да контролират нито Източна Европа, нито Персийския залив, нито Южнокитайско море без коалиция. Вътрешните им проблеми (политически, социални, дългови) вече ги правят по-реактивни, отколкото стратегически.
„Световният елит“ не е монолитен.
Има елити в САЩ, Китай, Русия, ЕС, Саудитска Арабия – и всеки от тях има различна представа какво значи „ред“. Те си конкурират влиянието, вместо да играят заедно.
Няма централен мозък – има много мозъци, всеки със своя хаос.
Китай иска нова архитектура на глобалната икономика.
САЩ искат да удържат старата.
Русия и Иран искат да разрушат всяка архитектура, която не контролират.
ЕС и Япония искат стабилност, но не могат да я наложат.
Индия и Турция искат да се изкачат по стълбата на великите сили.
Африка и Латинска Америка искат ресурси и признание.
Затова: Това, което виждаме, не е конспирация, а хаос от претенции, сблъсъци и страхове. Управлява не толкова някой конкретен елит, колкото структурната инерция на системата: логистични зависимости, пазарни реакции, алгоритми, политически натиск, културни наративи.
Това не прави света по-сигурен. Напротив: прави го по-непредсказуем и по-опасен, защото вече няма „главен възрастен“ в стаята. Не вярвам в една ръка, която дърпа конците. По-страшното е, че вече никой не държи конците. И точно затова всяко действие е потенциално начало на нещо неконтролируемо. Няма централен сценарий. Има прекалено много играчи – и твърде малко правила.
И в този голям объркан свят има ли бъдеще за България?
Да. Но не такова, каквото някой ще ни даде – а такова, каквото успеем да си извоюваме, изчислим, и удържим. България няма да е център на световната карта. Но точно затова има шанс – ако играе с хладна глава и без илюзии. Защото в света, в който няма един център на властта, оцеляват не големите, а гъвкавите. Не най-шумните, а най-приспособимите.
Какво значи това? Неутралитетът вече не е опция, но гъвкавото позициониране – да.
България няма да може да стои „настрана“, но може да определи как точно да участва – и на каква цена. Това изисква собствена визия за сигурност, икономика и технологична независимост, а не просто прилагане на „препоръки“.
Земята, храната и енергията вече са стратегически активи. България има и трите. Ако ги управлява като национални ресурси с геополитическа стойност, а не като евтина стока за износ, може да придобие реална тежест.
Да си малък не значи да си слаб – стига да не си предвидим. България няма да може да определя глобалната посока, но може да играе на ръбовете на интересите, ако знае как. Това изисква мозък, а не мантри.
Който владее думите, владее смисъла. Светът се бори не само за територии, а и за наративи. България трябва да формулира свои термини, свои позиции, своя стратегическа рамка – не просто да „реагира“ на чужди думи.
Бъдеще има – но не по инерция. Или ще изберем да сме някой, или ще бъдем удобен терен, през който минават чужди интереси. Средно положение няма. Ако България иска да има глас, трябва първо да реши какво иска, второ – да изгради капацитет да го постигне, и трето – да говори така, че да я чуят.
И нека бъдем честни – в един свят, в който всичко се клати, стабилността на малките вече не е подарък. Тя е стратегическо постижение.
Bnews.bg