В началото на 90-те стартирахме с енергия за свобода. За онази, чистата – без политика. „Като започнахме да ходим по улиците на България и да бутаме стени с този плам – злите сили се уплашиха много. Направо настръхнаха от страх. Сигурен съм, защото бях там и си оставих част от сърцето“, разказва за първите години от демокрацията изпълнителят на песента „Нека бъде светлина“, която вече се изучава в учебниците.
За нула време Васко и групата му „Подуене блус бенд“ се утвърждават като звезди в следкомунистическа България. Но изкуството е стръмен път, обсипан често с тръни, пише „България Днес“.
„В един момент през 94-та ми се обаждат от склада и казват: „Бате Васко, ела да си вземеш дисковете и касетките“. Били дошли хора с бухалки и казали: „Тук ще има друга музика“, спомня си с болка блусарят, но, допълва: „Мислех си, че ще убият енергията, но ченгетата си свършиха работата за шестица. Само че забавиха нещата. Това бе най-тъжният момент от моя музикантски живот“, прави си равносметка китаристът, известен с колекционерския си шарен бус на „Фолксваген“.
Кръпката е категоричен – музиката е лекът за всяка болка. „И в най-затворения затвор човек може да почувства свободата чрез изкуство. Дори аз – карам си колата и някой ме ядоса. Вадя си хармониката, шофирам с едната ръка, а с другата свиря. Това е магия, всичко ти минава“, завърши под звуците на хармониката си Кръпката.