Тоума не е яла от дни. В ръцете ѝ лежи нейната тригодишна дъщеря Масаджед – неподвижна, малкото ѝ тяло изтощено от глад.
В отделението за недохранени деца на болницата „Башаер“ – последното функциониращо лечебно заведение в Хартум, Судан – въздухът е натежал от тиха безнадеждност.
„Иска ми се да заплаче. Не е плакала от дни“, прошепва Тоума.
Болницата, препълнена с гладуващи деца, е една от малкото останали действащи в суданската столица, разкъсвана от гражданска война от април 2023 г.
Семействата пътуват с часове, за да потърсят помощ, но лекарствата трябва да се купуват – нещо, което повечето вече не могат да си позволят, пише BBC.
Още по темата
Бягството и невъзможният избор
Тоума е избягала от селото си на 200 км, когато боевете между суданската армия и паравоенните Сили за бърза подкрепа (RSF) достигнали дома ѝ.
„Взеха всичко – парите, добитъка. Избягахме само с живота си„, казва тя.
Някога домът ѝ бил пълен с мляко и фурми. Сега няма нищо.
Масаджед е близначка. Когато семейството можело да си позволи лекарства само за едно дете, Тоума направила невъзможен избор – лекувала Манаил.
Сега, държейки умиращата си дъщеря, тя прошепва: „Искам само двете да оздравеят. Само Бог ми остана.“
Лекарите в „Башаер“ признават, че повечето деца в това отделение няма да оцелеят. В целия Хартум войната е отнела всичко – домовете, семействата и самото детство.
Още по темата
Град в руини
Това, което започна като борба за власт между двама генерали – главнокомандващия на армията Абдел Фатах ал-Бурхан и лидера на RSF Мохамед Хамдан Дагало, известен като Хемедти – превърна града в развалини.
Улици, някога пълни с пазари и смях, сега са бойни полета с танкове и разрушени сгради.
Децата на войната
Сред това опустошение се движи дванадесетгодишният Захер, който бута инвалидната си количка през развалините.
„Прибирам се у дома“, пее тихо.
Но дом вече няма – дронова атака отнела краката му, докато помагал на майка си Хабиба да продава леща на улицата.
„Молех се Бог да вземе живота ми, а не краката му“, казва тя.
Сега протезите са недостижима мечта.
„Просто искам пак да играя футбол“, казва Захер тихо.
Шестнадесетгодишният Ахмед работи там, където някога играел – разчиства отломките на разрушен увеселителен парк.
На тениската му пише „Усмихни се“, макар че не го е правил от месеци. Печели 50 долара на месец, за да издържа семейството си, но шестима от братята му са изчезнали.
Често намира човешки останки сред развалините.
„Кара ме да треперя“, признава той.
Още по темата
Крехка надежда сред развалините
И все пак, сред този пейзаж на загуба, оцеляват искрици надежда. В изоставена къща доброволци са създали малко училище.
Захер и други деца учат, пеят и се смеят – учителката им, госпожица Амал, казва, че никога не е виждала такава травма.
„Те вече говорят на езика на милициите – псувни, гняв, насилие“, обяснява тя. Много от тях идват гладни, без нищо за ядене у дома.
И все пак звукът на тяхното учене звучи като съпротива. На неравно прашно игрище Захер играе футбол на колене, докато приятелите му го окуражават.
Болката не го спира.
„Най-много обичам футбола. Само искам да ме поправят, за да мога да се прибера и да ходя на училище“, усмихва се той.
Снимка: Reuters
Тагове:
Източник: Bgonair.bg